Край село Мечкул е прочута местността Амина. Светилището е известно като Св. Мина. Според легенди, тук е имало голям харман, целият, постлан с бакърена плоча за осонва. Тук по девет коня били впрягани за вършитбата на житото.

Според една от интерпретациите на легендата за хармана от бакър, който се е намирал някога на Св. Мина – всъщност е имало старобългарски слънчев часовник, който служел и за годишен календар. Според друга, мястото е било култов комплекс, ориентиран към съзвездието „Плеяди” и Полярната звезда, от съзвездието Малка мечка, наричана още Зорница, Денница (Деница) или Вечерница. Тюркските и алтайските народи, подобно на българите считат Полярната звезда за стожер на небесното гумно. Тя е “златният стожер” за монголите, калмиците и бурятите, които си представят звездите като стадо коне, а Полярната звезда като стълб, за който те са вързани.


Редица учени са впечатлени от огромните познания на българите, в древността, в областта на астрономията, строителството, наличието на древна писменост, умението да създават държави. Българите са познавали отлично закономерностите на движението на планетите и Земята около Слънцето. Интересно е да се отбележи, че Известният германски синолог Проф. Велфрам Еберхарт в книгата си “Локалните култури на Китай” подчертава, че китайците заимстват от българите не само календара, но и редица културни новости. През 2697 г. или 2637 г. пр.н.е китайците заменят своя лунен календар с българския, отчитайки неговите предимства.

Доц. Татяна Ярулина пише за огромното влияние, което оказват при формирането на българската цивилизация познанията за Сириус, Орион и “Учението за върховното единство с Полярната звезда”, известна като „стожер” в българския фолклор. Прабългарите са знаели за тройната звезда Сириус.



Върхът на светилището, известен като Тронът на Марко Кралевики



Централната част е осеяна с каменни кръстове. Някои от тях, вероятно, датират от Първото Българско Царство.

МЕГАЛИТИ


Не по-малко впечатляващи са скалните образувания около Св Мина, наподобяващи различни зооморфни фигури. Изясняването на фактите около това дали те изобразяват животните от пра-българския календар, или са свързани с имената на съзвездията (като например съзвездието Хидра или водна змия, Плеядите, Малката и Голямата Мечка) или просто изобразяват характерните за тракийската митология същества, е изключително затруднено, поради липсващите археологически проучвания и липсата на подробна литература относно старите български вярвания или тайнства. Както знаем, при повечето древни религии, почитаните божества се изобразяват в зооморфен вид — тоест с външност и поведение, подобни на животинските, в някои случаи божествата приемат антропоморфни (човешки) форми, а също е възможно да се смята, че Бог се персонифицира от Владетелят на държаватa. Това е изключително характерно за древните български и тракийски традиции – древната титила на българския Владетел е Кана-су-Биги (Владетел-с-Бога или поставен от Бога). Това също е характерно за тракийските племена на Балканите – които са почитали върховния жрец като Владетел. Примери за това са Дионис и Орфей, на които са се кланяли като на Царе или “синове на Бога”.


Рибата-змиорка


Едно от първите мегалитни струпвания, когато се слиза от главния път към Св. Мина наподобява риба-змиорка. То се намира на около 200 метра от централната част на светилището, в северозападна посока. Може би единственото, по което Св Мина се различава от другите големи светилища в България е тази фигура, наподобяваща на риба-змиорка. Анализът на този мегалит води до древнобългарската митология и рибата Бойгала. Тя се смята за прамайка на всички българи. Тя ражда първия българин – Иджик – с вид на змийче, в деня на лятното слънцестоене – 22 юни по народния календар на дунавските българи, това е Еньовден. Вярвало се, че на този ден бил заченат първият българин – Иджик (Аджак, Азак) – във водата, от женския дух – огромната риба Бойгала, и алп Боян (Аудан). Вярвало се също, че в този ден Тангра, посредством слънчевите лъчи, дарява на водата силата на любовта и плодовитостта, и за да се добие тази сила, хората трябвало да влязат в съответните природни водоизточници. Впрочем, от двете страни на светилището текат реки с множество вирове. Празникът Еньовден бил наричан и Субаш в чест на едно от имената на добрия дух Самар, който на два пъти предупредил праведните предци на българите за изпратените от Бога катастрофални наводнения, наречени Потопи.


В Египет, първият от седемте мъдреци е наричан „Озирис“, докато останалите шест изглежда са носили имена на риби. Името на четвъртия, означава „сом“. За петия и седмия се използва общото наименование „риба“. Освен това, тагмата на Атила е риба. Кан Аспарух (или Испериг), в “Именник на българските канове”, е символизиран като амфибийно същество с мощна опашка. Подобно същество е изобразено и в герба на град Казан, столицата на Казанското царство (или някогашна Волжка България).

Смятайки се за потомци на рибата Бойгала, българите придавали магическо предпазно значение на рибените люспи. За тяхна имитация, в по-късно време, започнали да служат монетите. Дори думата “танка”, означаваща “рибена люспа”, добила значението и на “монета”. От същата дума”танка” произлязла руската “деньга” (пара).

Митичното същество получовек-полуриба в Шумер се нарича Оанес, а в Акад-Дагон и е смятано от някои изследователи за символ на Сириус.

---
Вън от централната част стои и друго струпване, според местните – „Квачката с пилетата”. По-долу, където се разглежда един от ключовите мегалити на Св. Мина, известен като „Чучулигата”, е отделено заслужаващото внимание на този символ. В околностите, навсякъде, са разпръснати различни по големина камъни, някои от които се оказват с издълбани дупки и вани, при преглед от близо.

Централната част на светилището или върхът с българския флаг представлява мегалит с причудливи скални образувания, който е наречен от местните „Тронът на Марко Кралевики”. Според легендите, големият герой–конник от старобългарския епос е изправял коня си на задни крака в основата на мегалита и така копитата на жребеца са се отбелязали в скалата. Централната част на светилището е оформена от наредени правоъгълни камъни с внушителни размери. Според друга легенда, те са наредени от титаните по заповед на Бога. Самият връх представлява своеобразна триъгълна глава. Около централния мегалит са разположени и другите скални фигури, които местните жители, в по-скорошни времена, са нарекли според собствените си възприятия.

Важен мегалит е така нареченият, от местните, масив, „Кирил и Методий”, който представлява скала с три върха. Композицията изваяна от камък наподобява още Трите Музи от древната митология, за които се вярва, че са почитани още от древните титани. Формата също така препраща към Светата Троица, която е имала своето място в древните вярвания – още преди християнството – Бог-Отец, Бог-Син и Светият Дух.



Друга интересна фигура а „Козелът”. Козелът е важен символ от тракийската и гръцката митологии. Това животно е едно от въплащенията на Бог Дионис – човекът-козел или „сатир”. Неговата важност се демонстрира от факта, че преминава от дълбоката древност в гръцката и римската митологии (като Бог Бакхус). Култът към Дионис се проследява в древността до вярванията на различни тракийски, местни племена, за които е известен като Сабазий и Загрей.

Стожерът е неизменна част от гумното. Според Проф. А. Калоянов, думата “стожер” в българския фолклор се отъждествява с кръговрата на съзвездието Плеяди, сезонен заместител на Вечерницата. Тя е коневръз, около който кръжат звездните коне, а в определен момент от годишния кръговрат Плеядите поемат нейната функция. Според него съзвездието е било изобразявано, най-често като „квачка с пиленца”. Има основания да се смята, че каменното струпване в близост до „Рибата-змиорка”, за което стана дума по-горе, символизира именно това съзвездие, също както и „Чучулигата”, която се намира при централната част на светилището.

Върху скалният феномен “Чучулигата”, в определен час от деня, чрез игра на сенки се изобразява пиле. Там е и провиралището между каменните блокове, през което и днес хората се промушват за очистване от зли сили и помисли или просто за здраве.



За обхватът на самото култово средище Св. Амина говорят и наименуванията на околните местности – „Попов рид”, „Кръста”. Но в случая, по-интересна е легендата за бакърения харман или както е известно още, медното гумно, понеже подобни сведения ни издават наличието на изключително важно астрономическо, култово средище. С течение на времето, медното гумно станало и обобщаващ символ на българската държавност. Въпреки, че то постепенно загубило своята същност, легендите за съществуване на действително гумно, направено от мед и затова наричано медно, се ширели. На някои места старото название “мед” било изместено от новото, турско – “бакър”, вместо медно гумно се появило “бакърено гумно” и тук-таме то станало дори топоним. Така се появява местност, която народът нарича упорито “Бакърено гумно” или “Медно гумно”. В някои стари източници се среща като медно “капище”, което подсказва, че „медно гумно” и синонимите му са преминали като код за обозначаване на култови обредни места, и след приемането на християнството. Съществуват множество сведения от други части на България, където се помнят местности и предания за „меденото гумно”. Можем да обобщим, че всички такива средища са продължили да функционират в старата българска държава до периода на Първото българско царство. Известията за медно гумно се намират между IX и XI в. и най-старото от тях се отнася до столицата на България — Плиска.



Много са възможните паралели с подобни култови центрове в България. Например край село Мъглиж, в Средна Гора наблюдаваме частично съвпадение на топонимите: “Царево гумно”, Квачката и Маркова преграда с тези на Св. Мина, където също се говори за гумно, скала изобразяваща птица и легенда за Крали Марко.

В коледни песни от Котел и Софийско, както и едно записано предание от Локорско, за подземен манастир, златен стожер и момче конник.

В близост до Св. Мина е връх Зайчар. Така се казва и върхът на известното тракийско светилище-обсерватория „Кабиле”.


Оброчен камък в района на връх Зайчар. Гледка към Кресненското дефиле.